Имам понякога едни състояния,за които не мога да дам точна дефиниця. Нещо като зареяни мисли извън себе си,извън времето, извън тялото си.
Някаква всепоглъщаща идея за това,ами ако ме нямаше изобщо какво ли би било? Какъв е смисъла да ме има,като не правя нищо особено. Ако не се бях появявала,щяха ли нещата да са по-различни от сега? От малка си имам тези моменти. И то не е някакво да речем философстване наум,ами по-скоро усещане за безтегловност и осъзнаване на собствената човешка нищожност.
А имам понякога огромното желание да се доказвам, да претендирам,че съм нещо., да убеждавам останалите в мои лични убеждения.Странно е как си противоречи човек постоянно. Отстояваш някаква територия със зъби и нокти, а после се оказва,че тази територия е препикавана вече от много други преди това и на никой от следващите няма и да му хрумне,че някога и ти си слагал там своята маркировка. Казваш си,аз не съм като всички други,а всички други може би си мислят същото, и по това си приличаме.
Не знам грешно ли е човек да се смята за уникален. Това все пак дава някакъв смисъл на нещата, но ако си уникален до край.Да изобретиш нещо,да направиш нещо общественозначимо, това вече е нещо,на което малцина са способни и би трябвало да са щастливи от това, но на тях рядко им остава свободно време да се погрижат за себе си, и макар че оставят следа,която ще се помни, започват да усещат празнини на ниво личен живот. В повечето случаи ми се струва,че всички по уникален начин се опитваме да постигнем някакви ужасно банални неща- да се изучим,да създадем дом, семейство, да си купим кола итн,итн....Един вид, бидейки уникални постигаме еднаквостта .Разбира се, познавам и хора,които бленуват за нещо,което никога не би ми и хрумнало, като примерно всички да ги оставят на мира,за да могат да имат повече време да решават  задачи по алгебра... Уникалността е самотно занятие- нещо като диарията. Такива хора нито се радват твърде много от това,че са различни, нито пък страдат от мисълта,че не са като всички останали.Те са нещо като мъдреци,които са прозрели,че е незряло прекалено много да надничаш в себе си, и които никога не си врат носа в хорските работи.Съвсем друго нещо е чувството да си съпричастен с останалите. Това много жени го умеят до съвършенство. Те не се смятат за нищо,излизащо от рамките на нормалното, харесва си им да бъдат част от многото, вършат нещата по най-традиционния начин, възприемат и всички недостатъци на безименната маса, като клюкарят и злословят не защото са лоши,а просто защото всички така правят. Те нямат собствено мнение и никога няма да имат, тяхното мнение се мени с мнението на мнозинството. За тях са направени филмите със записан смях отзад,защото е сигурно,че разбрали,неразбрали хумора,ще се смеят.Те са щастливи от това да се сливат с тълпата като отвреме на време си подсигуряват своята доза уникалност,купувайки си някоя модна дрешка,защото еди кой си имал същата.Винаги умират спокойни,че са постигнали всичко,което е успяла да постигне съседката.
Последните които познавам са направо за завиждане. Те никога нищо не претендират. На тях уникалността им се налага отвън. Някой просто в един момент решава,че са адски уникални и малко по малко всички,включително и те самите стигат до това прозрение, но така и не успяват да го проумеят напълно.Малко по малко те започват да придобиват в очите на хората качества,за които сами не са подозирали.Това обаче не им пречи все пак да се ползват от привилегиите,в следствие на така внушената им уникалност.Такива хора ни карат да се чувстваме добре,защото ни карат да си мислим,че някой щастлив ден и ние ще бъдем забелязани.Или ако им е била внушена уникалност в отрицателен аспект, тогава пък си мислим,че ето виж какви ужасни хора имало и сме доволни,че все още никой не ни е забелязал.
Все пак към каквото и да се стремим винаги има неща,които са по-важни и винаги в един момент лъсва истинската ни същност,която каквото и да е, все на някой ще се хареса.